Роден в Лавал, Франция през 1976г., Ерик Вейе е автор и илюстратор на литература за деца и тийнейджъри. Мама на детска градина по текст на Вейе и с илюстрации на Полин Мартен (с която са страхотен творчески тандем) вече е и на български език!

интервю: Никола Шахпазов, превод от френски: Петър Топарев

Как един автор на текстове и илюстрации успява да запази свежестта на творческия си дух?

Опитвам се да отделям свободно време и да намирам места, на които ми хрумват нови идеи. Случва ми се да се потопя в определена среда. За поредицата Лионел (книжна поредица за малко лъвче), например, прекарвах часове в занималнята на една детска градина да наблюдавам 2-3 годишни деца, техните ритуали, движенията им… и да открия идеи, с които да обогатя своя герой –  малкото лъвче от книжката.  

Дали с порастването творенето за деца става по-трудно?

Не мисля. Достатъчно е само да затворя очи, за да се свържа с детето, което бях и което продължва да върши пакости в мен. Трябва само да се вслушам в него и идеите се появяват.

По какъв начин еволюира през годините стилът Ви на автор на текстове и илюстрации?

Преди 10 години започнах със създаването на сюрреалистични колажи, след това нарисувах един абсурден комикс: Смисълът на живота и неговите братя. Винаги се стремя да съпоставям неща, които на пръв поглед си противоречат, за да изникне нещо ново. Това важи както за текста, така и за рисунката.

Занимавате се с детска литература от доста време. Какви глобални тенденции по отношение оформлението и представянето на детските книги бихте откроили?

Най-вече забелязвам свръхпроизводство на детски книжки, което понякога е за сметка на качеството на текстовете. Но това обилно количество също така принуждава издателите да са по-изобретателни и да се впускат в графични и други експерименти, което пък е положително!

Имало ли е момент, в който сте се страхували, че детската книга ще бъде заместена от анимационните филми и компютърните игри?

Може да е странно, но съм убеден, че детските книги имат светло бъдеще. Формата на книгата и начинът, по който тя предава информацията, страница след страница, са много благотворни за децата и не вярвам тя скоро да изчезе. 

Смятате ли, че да си автор едновременно на текста, и на илюстрациите е по-удачно, отколкото само на единия компонент?

Да създаваш едновременно текста и илюстрациите носи голяма наслада: страстта от рисуването захранва с идеи писането, и обратното. Но и работата с друг илюстратор е обогатяващо преживяване: тя предполага текстът да ви „напусне“, за да може илюстраторът да го усвои и да го направи част от свой свят.

Работили сте заедно с художничката Полин Мартен по няколко книжки. Какво ви превръща в добър отбор?

Харесвам нежността и хумора в нейните рисунки, добре се съчетават с абсурдността на текстовете ми.

Има ли нещо специално с което Мама на детска градина се отличава от другите книжки, които сте създали?

Всяка книга е различна. Създавайки Мама на детска градина се потопих в този много особен момент, когато детето трябва да прекъсне връзката с родителите (най-вече с майката), за да поеме към непознатия свят на детската градина и собственото си формиране. Този момент ми се стори много богат на емоции и с голям залог … много подходящ терен за развихряне на въображението. 

Темата за родителството присъства винаги в книгите Ви. Означава ли, че го възприемате като нещо много важно, един вид върхово постижение?

За мен да бъдеш родител е невероятен шанс, но не го възприемам като постижение. Вярвам, че децата се развиват по-добре, когато родителите им имат и други цели в живота освен отглеждането и възпитанието им..

Друга важна тема, най-вече по отношение на Мама на детска градина и Les secrets de l’école (Тайните на училището), е образованието. По какъв начин ученето може да се превърне повече в приключение и по-малко в институционализиран процес? 

Смятам най-вече, че би имало благотворен ефект да се преподава философия на децата – от 5-6 годишна възраст и през цялото училище. Децата си поставят много житейски въпроси и училището би следвало да бъде място за разсъждение по тези въпроси. За да не се събудят една сутрин на 34 години и да си кажат: „Ха, какъв е смисълът на живота ми, никога не съм се замислял?!“ 

Мама на детска градина ли е първата ви преведена на български книга?

Да и съм много щастлив!

Коя от книгите Ви донесе най-голямо удоволетворение?

Обичам всичките си книги, но Мon imagier après la tempète (Картинки за след бурята) е сред любимите ми. Когато книгата се случва сред шеги и закачки винаги е добър знак, а с тази наистина много се смях.

Лъвчето Лионел е сред любимите Ви герои. Какво Ви кара да се завръщате към приключенията му и да очакваме ли нови книжки с него?

Съдадох този герой, за да се доближа до най-малките, 2-3 годишните, които често са истински „вулкани“. Те непрекъснато откриват нещо ново и емоциите, които ги разтърсват са много истински … Скоро ще излязат две нови книжки: Le sapin de Lionel (Елхата на Лионел) и Lionel et le perroquet (Папагалът на Лионел), в които се разказва за отварянето към другия и усвояването на езика, и които, надявам се, ще накарат малчуганите да се забавляват.  

Мислили сте някога да промените жанра и да опитате нещо различно от детските книги?

Да, бих искал да запиша музика с абсурдни текстове, а също така много искам да режисирам филм!

Разказването на истории е една от най-древните традиции в историята на човечеството. Да разкажеш история означава и да споделиш опит, да съживиш измислиците и сънищата, които заедно се вплитат в културната и социалната тъкан.

Следвайки тази древна традиция много от анимационните филми на Дисни са базирани върху добре познати митове, басни и легенди, приказки и разкази от североамерикански фолклор.

С помощта на киното, който от началото на 20-и век е посредник за разказването на истории, Уолт Дисни и екипа зад него събират на едно място популярни и литературни традиции, преразказвайки ги на нови и нови поколения зрители. Защото жаждата на човека за емоции и фантазии е неутолимa.

Разкошната изложба в барселонския Caixa Forum тръгва по стъпките на това изкуство – разказвачеството. Разделена на няколко части – митове, басни, легенди, американски истории, приказки – тя проследява чрез скици, картини и филмова част как точно Дисни успяват да преведат разказа на езика на киното, така че той да е максимално разбираем от всички без да изгуби автентичността си.

Мики Маус е любим герой от филмчета, които са всъщност адаптации на басни от 19-и век; митовете, заредени със символизъм, в които се срещат богове с герои, са неизчерпаем източник на вдъхновение за студиото; приказките печелят сърцето на зрителите с посланията си за любов и положителни качества. Самият Уолт Дисни е убеден, че класическата приказка въздейства и на млади, и на стари, и силата й е в тази вечна актуалност. Средновековна Европа също е неизменна част от филмовата колекция на Дисни – легендарните герои Робин Хууд и Крал Артур заживяват втори живот благодарение на интерпетациите, които получават в студиото.

 

 

 

Изложбата печели сърцата с изключително интересния начин на представяне – в едно приказно пространство, в което посетителят обикаля сред макети на дървета и къщи, са подредени скици, разработки по филми и сюжети, акварели и снимки от студиото, паралелно с които на стените текат прожекции на части от филмчета: Трите прасенца, Малката русалка, Спящата красавица.

Към експозицията е добавенa и библиотечна част за най-малките, в която те могат да се насладят на четене и разглеждане на книжки с приказки.

Изложбата продължава до 24-и юни и ако имате път към Барселона с децата, посетете я. Входът е само 4 евро, а за деца под 16 години е безплатен.

Един поглед към елементите на детската литература от старши редактор Мелиса Менлъв.

Книгите с картинки изглеждат простички, нали? Е, такъв е и замисълът. Както при повечето книги обаче, зад Over and Under the Snow („Над и под снега“) стоят години труд, разговори, редакции, нетърпение, тревога и вдъхновение.

Принципите, на които се подчинява добрата книга с илюстрации, са обект на доста по-обширна дискусия, която не би се събрала в един пост в блога, но все пак Over and Under ни предлага приятен повод да разгледаме някои от способите, с които книгите за деца постигат силно въздействие с малко думи и с изкуство.

Ритъм/Мелодика

За това как се изгражда ритъм указания няма; не можем да си го купим от ИКЕА. Повечето талантливи писатели явно имат вроден усет за разнообразната мелодика на езика, както и за ефекта, който тя постига – всички, които познавам, работят с мелодиката единствено по усет.

И все пак ефектът в случая е търсен съвсем целенасочено. Ритъмът на изреченията е равномерен; това е ритъмът на движението на скиорите; повтарящият се звук „с“ напомня за свистенето на ските по снега. (Повтарящите се звуци в тези тринайсет думи са няколко. Алитерацията и асонансът пораждат допълнителна връзка между думите извън смисловата такава.) Обърнете внимание и на паузите – това не е низ от думи, който се изчита набързо. Особено фрагментът „скреж в свежестта…“ звучи почти като скоропоговорка. Заедно с пунктуацията това кара читателя несъзнателно да направи три паузи в този кратък текст. Замисълът на Кейт е да ни подтикне да чуем не само думите, а и онова, което е между тях и което е не по-малко важно: просторът, тишината на този зимен пейзаж.

Коректност

Хомяк, катерица, мишка – тук те са изобразени донякъде стилизирано, с което подканят читателя да спре, да се зачуди кой кой е. Съотношението в размерите между трите животни обаче умишлено е реалистично, тъй като не е изключено до този момент някои деца да не са виждали хомяк, да речем. Зад всяко добро нехудожествено произведение стоят щателни проучвания от страна на автора, на художника и на проверяващия фактите (винаги трябва някой да провери фактите, за да сте сигурни в тях).

Коректността не крие очарованието на някои други качества на текста, но при все това е от съществено значение. Зад кулисите, при издаването на всяка нехудожествена книга се водят подробни дискусии относно границата между творческата интерпретация (както в текста, така и в илюстрацията) и фактическата информация, която подобни книги трябва да предлагат на децата. Докъде се простират допустимите граници на абстракцията за художествени цели? Доколко подробна и от какво естество точно трябва да бъде включената информация? Кои елементи трябва да се представят чрез въздействие върху чувствата?

Друг пример за внимателно премислен баланс между факт и интерпретация намираме в названието „тайно царство“, използвано няколко пъти в книгата. Едва в края Кейт обяснява, че на английски за пространството под снега, но над земята, си има конкретен термин („subnivean zone“). И двете названия звучат въздействащо – по различни причини, затова и нарочно включихме и двете в книгата.

Връзка

Ските носят момичето сред колоните на дървесните стволове; земеровката тича между колони от лед. Кейт и Крис неспирно чертаят паралели (понякога неусетни, друг път – съвсем откровени) между света отгоре, видимия свят, и скритите светове под снега. Наличието на тази връзка е важно: в почти всяка книга читателят се отъждествява с главния персонаж, тоест връзката на момичето със света под снега е връзката на читателя със света под снега.

В тази книга читателите получават възможността да се отъждествят доста силно с дребните, често забравяни животинки – а колкото по-убедително се отъждествява едно дете със света около себе си, толкова по-силно изживява усещането, че той му принадлежи. А това е изключително въздействащо усещане за детето.

Тайнство

Целият текст спокойно би могъл да се отпечата на страниците с момичето под завивките; подобен край би бил съвсем задоволителен. Крис обаче отново ни изведе навън, под едно небе, обсипано със съзвездия с горски животни, и този акт обагри края във… вълшебство.

За този елемент в книгите не се говори много. Донякъде го отбягваме, тъй като думата „вълшебство“ звучи примамливо, но крие риска хората да не ни приемат на сериозно; основната причина обаче е, че вълшебството се описва трудно и е твърде субективно.

И въпреки това тайнството е скритата съставка на всяка завладяваща книга. То е неочакваният, но идеално пасващ елемент; при появата му присъствието му се оказва напълно оправдано – макар често да ни е трудно да обясним на какво се дължи това. Какви точно са причините за това оправдано присъствие? Не можем да ги назовем категорично.

Според мен за това, че не обсъждаме толкова тайнството, има и друга причина: когато се сблъскат с пленителното, неуловимо усещане за почти схванат смисъл, за почти чута мелодия, много хора бързат към заключението, че те самите – а и останалите – не са успели да вникнат напълно в книгата. А това не е така.

Увлекателността, нюансите на книгата се постига с многопластовост и дълбочина на замисъла. Тайнството поражда усещане за нещо, което все убягва на ума; той се стреми да съпостави множеството рамки на замисъла – както когато налагаме няколко слоя прозрачна хартия, за да съзрем общия образ, изграден от всички тях заедно. Този стремеж хем упражнява ума, хем го забавлява. И означава, че четете точно както трябва.

Именно тайнството ни кара да се връщаме към дадена книга отново и отново; именно то превръща всяко произведение на изкуството в нещо повече от простия сбор от съставните му части.

Мелиса Менлъв е редактор на детска литература, а в свободното си време се занимава и с продажба на книги.

Превод от английски на статия на Chronicle Books